Майчина вина: аз ли съм виновна за изоставането в говора на детето ми?

В тази статия

• Първо и най-важно . . . Помислете за консултация с терапевт
• Присъединете се към група за подкрепа за родители и деца

Обичайните въпроси, които чувам, след като родителите разберат, че детето им има изоставане в говора, са: „какво можех да направя по друг начин“, „аз ли съм виновна“, „ще се оправи ли някога всичко“. През годините родителите на моите клиенти постоянно са споделяли с мен това непрестанно чувство за майчина вина. За ваша информация: перфектната майка не съществува.

Вместо да се фокусирам върху децата, ще напиша тази статия за ВАС.

Да, точно за вас – майка, баща, баба, дядо, приятел, леля, чичо и т.н. Вашите чувства имат значение. Ако наистина искате детето ви да се развива успешно, приемете, че майките също изпитват емоции, и се освободете от майчината вина. ВИЕ самите трябва да сте добре!

Първо и най-важно . . . Помислете за консултация с терапевт

Знам, че това е просто още едно нещо, което трябва да добавите към и без това натоварения си, забързан график, но повярвайте ми – то е важно.

Аз съм огромен почитател на психотерапията и винаги препоръчвам на семействата, с които работя, да я посещават заедно, но и поотделно. Процесът на оценка, поставяне на диагноза и започване на терапия при дете може да бъде труден за всички – труден за родителите, труден за останалите членове на семейството и труден за брака. Всеки може да се почувства зле.

Знам, че това може да звучи странно, но вие също ще преминете през процеса на скръб. Не всеки преминава през тези етапи подред, а някои хора може дори да не преминат през всеки един от тях.

1. Отричането и изолацията са често срещан защитен механизъм, който филтрира първоначалния шок от загубата и притъпява емоциите ни. Ние блокираме думите и се крием от фактите. Това е първият етап след шока.

2. Гневът започва да се проявява, когато прикриващият ефект на отричането и изолацията започне да отслабва, а реалността и нейната болка изплуват отново. Ние не сме готови. Не сме готови да приемем диагнозата или последствията от нея. Силната емоция се отблъсква от нашата уязвима същност и вместо това се пренасочва и изразява като гняв.

Гневът може да бъде насочен към неодушевени предмети, напълно непознати хора, приятели или семейството. Може дори да насочите гнева към детето си, въпреки че не го искате.

3. Пазаренето е естествената реакция към чувството за безпомощност и уязвимост, често изразяваща се в нужда да си върнем контрола чрез поредица от изречения, започващи с „Ако само...“, като например:

• Ако само бяхме потърсили медицинска помощ по-рано или ако само бяхме потърсили второ мнение от друг лекар.
• Ако само бяхме се опитали да се държим по-добре с тях.

4. Депресията е често срещан етап, но може дори да не осъзнавате, че преминавате през него. Нещата, които преди сте обичали и са ви радвали, вече нямат голямо значение. Всичко, което детето ви прави, може да ви натъжава. Хубавото е, че с помощта на терапия най-вероятно ще преминете през този етап по-бързо от тези, които не търсят подкрепа.

5. Приемането е последният етап от скръбта – този, който някои хора така и не успяват да достигнат. Вие разбирате пред какво е изправено детето ви, изправяте се смело пред него и правите това, което е необходимо като семейство, за да му помогнете да успее.

Лицензиран терапевт ще може да ви помогне да преминете през всички тези чувства и емоции – включително и през майчината вина.

Присъединете се към група за подкрепа за родители и деца

Не знам къде живеете, но непременно попитайте вашия логопед или лекар за информация относно групи за подкрепа. Важно е както детето ви да посещава такава група, така и вие. Може да намерите групи само за възрастни, както и такива, в които детето ви да присъства и да бъде с други деца като него.

Това ви осигурява пространство да разговаряте с други хора, които са в същата позиция и изпитват същите емоции като вас. Дава и на вас, и на вашето дете място, към което да принадлежите и където да излеете чувствата си, без да звучите странно или неразумно.

Когато бях в университета, с колегите ми ръководехме група за подкрепа при афазия. Това разстройство възниква след тежък инсулт. Едната седмица идваха само пациентите, за да обсъждат своите чувства и мисли, но организирахме и месечна среща за членовете на семействата.

Беше невероятно да виждаме напредъка не само на клиентите, но и на техните семейства. Към момента, в който сесиите ни приключваха, те изглеждаха изпълнени с надежда.

Понякога . . . надеждата е всичко, от което се нуждаете!

Обещавам ви, че нещата ще се подобрят. Ще видите напредък, а дори и най-малката победа все пак е победа. Опитайте се да се фокусирате върху хубавото, защото то ще надделее над лошото!!