Да открия гласа на брат си: Защо станах логопед

Причината, поради която станах логопед, е нещо, което споделям с всеки, който ме попита.

Откакто се помня, с брат ми бяхме неразделни. Не го харесвах особено, когато се роди. Всъщност дори помолих мама „да го върне обратно“ и почти го изпуснах на пода, когато го гушнах за първи път.

С течение на времето той се превърна в човека, с когото прекарвах най-много време, когото можех да командвам, пазителя на всички мои тайни и този, когото щях да защитавам яростно. Възхищавах му се по начин, по който никога не съм очаквала, а той, без дори да подозира, ме вдъхнови да стана логопед.

Още откакто тръгна на училище, майка ми забеляза, че Стивън не усвоява материала по начина, по който би трябвало. Отнемаше му повече време да преработва информацията, бележките, които носеше вкъщи, нямаха НИКАКЪВ смисъл, буквите и числата бяха обърнати и той не помнеше нищо от това, което тя или баща ми му казваха. Информацията буквално влизаше през едното ухо и излизаше през другото.

С напредването на класовете трудността на материала се увеличаваше, а с това и разочарованието на Стивън. На него и майка ми им отнемаше ЧАСОВЕ да завършат едно-единствено домашно. Нещата стигнаха дотам, че баща ми буквално прекрачваше прага след работа и дори не питаше как е минал денят на останалите, защото Стивън плачеше, майка ми крещеше, а аз трябваше да хукна през вратата за уроците си по танци.

Брат ми ме научи как да бъда застъпник за онези, които не могат да се защитят сами.

Точно в този момент майка ми реши, че Стивън трябва да бъде официално диагностициран в училище и да получи индивидуален образователен план (ИОП). Бях малка и не помня всяка стъпка от този процес, но знам, че родителите ми се бориха със зъби и нокти, за да може това мило дете да получи нужната подкрепа. Училището оказваше съпротива на всяка една крачка.

След заплахи за съдебни действия, от училището най-накрая оцениха брат ми и откриха, че той има дислексия, разстройство на слуховата обработка, артикулационни затруднения и дефицит на кратковременната памет. Ужасно много неща наведнъж, нали?

Той веднага започна логопедия и логопедът се зае с тези проблеми. Това беше дълга, изтощителна и трудна битка. Всеки индивидуален план срещаше съпротива от страна на училищното ръководство. За щастие на брат ми, родителите ми настояваха за адекватни условия и бяха плътно зад него на всяка стъпка. Тогава за първи път се сблъсках с работата на логопеда и това промени живота ми завинаги. 

В училище нещата започнаха да се подобряват, но подигравките и тормозът от страна на децата не спряха още дълго време. Като негова по-голяма сестра ми се искаше да мога да го защитавам всеки божи ден, но невинаги беше възможно. Нямате представа колко пъти съм викала по деца, че го обиждат, блъскала съм глави в прозореца на училищния автобус (повярвайте ми, заслужаваха си го) и съм гонила съученици от брат ми в опит да го защитя. Заради своето комуникативно нарушение той не можеше да се защити с думи – затова аз поех тази отговорност вместо него!  

Бързо напред към гимназията – Стивън вече беше 2 метра висок и се извисяваше над онези, които някога го тормозеха. За щастие, благодарение на адаптацията в учебната програма и логопедията от ранна възраст, когато стана девети клас, почти никой не знаеше за трудностите от първите му години в училище. Той се научи да свири на баритон, тенор и алт саксофон и се присъедини към училищния духов оркестър. Именно там намери едни от най-добрите си приятели и съюзници. 

Той завърши гимназия и продължи образованието си, за да учи фотография. Изпращаше ми курсовите си работи за проверка и редакция чак до деня на дипломирането си. Стивън се научи как да компенсира затрудненията си и в крайна сметка завърши колеж. В момента работи в строителството с баща ми Брус, има собствен процъфтяващ бизнес за детайлинг на автомобили, а отделно се занимава и с фотосесии. 

Брат ми имаше нужда от мен от съвсем малък, но истината е, че аз имах по-голяма нужда от него. Той ме научи на състрадание, грижовност, внимание, приемане и на това да бъда застъпник за хората, които не могат да се защитят сами. Вдъхновява ме всеки ден и съм безкрайно горда с мъжа, в когото се превърна. Стивън е лоялен, дружелюбен, забавен, всеотдаен и трудолюбив. Той е най-добрият „малък“ брат, за когото някой може да си мечтае. 

Споделям ви всичко това, защото никой не разбира чувството за безпомощност по-добре от близките на дете, брат или сестра, които срещат трудности. Моля ви, знайте, че не сте сами. На второ място, бъдете приятели, а не насилници. Нужен е само ЕДИН човек. Само един, който да протегне ръка, да бъде приятел, да предложи място до себе си. Никога не знаете колко много може да означава този жест за някого. И накрая – никога не се предавайте. Всичко трудно си струва битката. Правете крачка по крачка и потърсете помощ, когато имате нужда от нея!